Наскоро ми се наложи да посетя общината в близка провинция с наръч документи под мишница. Служителките - добри и любезни, вършат си работата жените. Малко прекалено ми дойде обикалянето по етажите, но нали и без друго все се каня да тръгна на фитнес... Обаче на финала - някъде около обяд - се оказа, че съм пропуснала някакво копие и то баш при най-отегчената от тях. Можеше да минем и без него в тоя технологичен век, но нещо не се разбрахме. Жената беше гладна и педантична, зарови се из бумагите и измъкна някакъв документ: "Ама къде му е ксероксното копие на това?!"  Ухилих се. Пипна ме по слабото място, вариациите в българското слово ме умиляват и вдъхновяват. А тя продължи: "Ксероксирайте го това и ми го донесете, иначе не може!"  Вече не се сдържах и спонтанната ми реакция беше през смях да я попитам какво точно да го направя тоя документ. Тя пък се наежи, сигурно я обидих. С всичкото си добро настроение се опитах да замажа каквото мога и да й обясня, че съм вманиaчена на тая тема и не е в нея проблемът. Не ми се хвана на лъжата и като въздъхна мъдро, защото явно всякакви шматки се въртят по цял ден около нея, ми обяви натъртено:
- Госпожа, мене точно не ме интересува как е правилната дума. Ние сме тука, за да работиме! Но, айде щом държите на българския език, направете ми едно ксерокопирано копие на документа, ако обичате!
Капитулирах и се изнизах.

На тръгване получих едно царствено "Благодаря!" над очилата и денят продължи да си е топъл и прекрасен.